Белоградчик (изписване до 1945: Бѣлоградчикъ) е град в Северозападна България. Той се намира в Област Видин и е втори по големина в областта след Видин. Градът е административен център на Община Белоградчик.Той е живописно разположен в западната част на Стара Планина, в югозападното подножие на Белоградчишкия венец. Благоустроен и приветлив град Белоградчик е сред най-атрактивните туристически обекти на България.Това райско кътче с кристално чист въздух предлага възожности за излетен,вело,пещерен и конгресен туризъм,алпинизъм, лов и риболов, спорт и астрономически наблюдения.

Преди около 230 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници, известни като пъстър пясъчник (бундзандщайн). Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се пояи пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти,пещери и интересна фауна. Най-известната пещера - Магура (дължина над 2 500 м) е благоустроена - осветление, обезопасителни съоръжения. Заедно с района около нея е обявена за природна забележителност.

Легенда за Белоградчишките скали

Преди векове между Белоградчишките скали се издигали девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Валентина, не могла да скрие под расото своята красота. Само веднъж в годината, на Петров ден, народът имал право да посещава манастира. В такъв празничен ден съдбата срещнала младата монахиня с гордия римски патриций Антонио. Заредили се дни на щастлива мечтателност. Докато една нощ... Антонио се изкачил по спуснато въже и прекрачил прага на нейната килия. Грехът бил извършен... Заредили се тихи и спокойни нощи на любовни слова и сластни прегръдки. Любовта е чудна магия. Тя има свои закони и разумът, колкото и да е силен, отстъпва. Но скоро тяхната непозволена любов била разкрита. Зад дебелите манастирски стени можело всичко да се укрие, но не и детски плач. Валентина била разобличена и изправена пред съвета на монасите и монахините. Дълго обмисляли каква тежка присъда да й наложат. Валентина слушала примирена, прикътала в топлата си прегръдка детето. Накрая решили да я анатемосат и изгонят от манастира. Да се скита навред, унизена и прокълната, като символ на измяната и отречената чeст и добродетел у жената. Монасите закретали обратно към своя манастир. Валентина, изгонена и прокълната, стояла пред вратите с детето на ръце. В това време по пътя на хълма се задал Антонио, възседнал белия си кон, не подозиращ за направените разкрития и за жестоката присъда. И станало чудо. Господ изпратил буря, гръм и земетръс - манастирът се сринал. Всичко наоколо се вкаменило. Валентина се превърнала в каменна Мадона с дете на ръце. Всички те съществуват и до днес - Мадоната с детето, Конникът и Монасите, кретащи към своя манастир.